събота, 16 март 2019 г.

За общуването лице в лице

Боледувахме малко тези дни и по този повод се търкаляхме до разни лекарски кабинети. Нищо сериозно, но достатъчно да се вкарам в размисли и терзания.
Ние с Ева (7 год) точно започнахме да четем (аз на нея, щото тя още срича) любимата ми детска книга "Тайната градина". Точно това висене ни даде удобен повод навсякъде да отваряме и да четем страничка след страничка какво става с господарката Мери и болния Колин. Потопихме се здраво в цветната тематика и ни беше такъв кеф!
Обаче! Изглеждахме като някакви бели лястовици в чакалнята на лекарите. Всички други майки/татковци с деца на възраст от 1 до 10 години седяха с телефони в ръка, а отрочетата им втренчено гледаха сменящи се картинки. Да, знам, много е трудно да се успокои мрънкащо болно дете. Знам че си готов на всичко за да е мирно и тихо покрай теб. Но чакалните бяха готини, с играчки в тях, с достатъчно място  за да си  говорите тихо с детето, или да си четете. Но никой с никой не си говореше. Това ме потресе и тогава, и сега.

 

Има някои тенденции, които се налагат в обществото и една от тях е в посока ограниченото общуване. 

Същото видях и в последствие, чакайки пред кабинет с големи хора. Въпреки няколкото часа закъснение на лекарката, никой не направи опит да размени с другия думи, да се разговори пък било то и за цената на тока или новата рокля на премиершата. Всеки си зяпаше в телефона, кой чатейки, кой гледащ филми, пишещ имейли или четящ книга. Ужас! 

Аз в този случай също си мълчах. И си водих записки в тефтера за новата публикация в Картишок.

Факт е, че дори и по телефона вече не говорим. 

Преди не ми стигаха 600 минути на месец, а сега какво - само писане по цял ден, дори и с колежката на съседното бюро върви нонстоп чат. И после, защо хората са самотни, не общуват със себеподобни? Но хайде, хората ги остави. Но за децата ми е думата.
Всеки ден подстрекаваме сина ни (почти 12) да излиза. Подканяме ме го да си покани гости, дори  и с приспиване. Без значение дали са момичета или момчета. Той ни гледа като стадо камили и ни вика да си гледаме работата. В днешно време не се счита за нормално да каниш гости у вас, да излизаш навън ей така, само да си поговориш с някого. Че нали може да си говориш с него по вайбър или фейсбук? А и какво толкова да си кажете, като всичко вече сте си написали?
 Може би съм изостанала. Със сигурност съм от старото поколение - на чавдарчета и пионерчета. Но пък обичам да си говоря с хората. Даже ме обвиняват, че съм твърде приказлива. Попадна ли на интересен събеседник не го оставям да диша и включвам турбооборотите, говорейки със скорост 100 думи в минута. Защото знам, че времето ми е кратко - ей след малко пак ще се скрие нейде в някоя "социална мрежа".

А писменото общуване не е като живото такова. Губят се нюанси, емоции, ако щеш сарказъм или ирония е трудно да проявиш в чат. Лесно се караш с приятелите, оставаш неразбран, напишеш нещо в пристъп на яд и лошо настроение, и хоп - дългогодишно приятелство потъва в забрава. А ако бяхте седнали да се напиете заедно - дори и да си размените груби приказки, на следващия ден всичко е забравено и простено.
Не спирам да се питам как да върнем нещата назад? Защото и аз съм в този кюп, и аз чатя повече отколкото говоря. Установих, че ако искам да кажа нещо на сина ми, по-добре да му го напиша в личен чат, за да ме чуе. Или най-добре да запиша кратко видео, че и четенето го затруднява, тяхното поколение съвсем през просото го подкараха.. Ние поне пишем,а  те направо снимат клипче, че ги мързи да пишат и четат. После броят кой ги е лайкнал и кой е обърнал палеца надолу, за да го блокират от листа с приятелите.... Ми то така и на пустинен остров да си живееш, горе долу ти е все тая. Чудя се само кога и женитбата и бебета ще почнат през интернет да се правят....Или може би съм изпуснала някои новости?

 
Предизвикателства/Challenges:  
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...