понеделник, 11 февруари 2019 г.

Лилаво пеперудено парти

Този уикенд около нас и в Местенцето на Картишок беше пеперудено. При това лилаво, много лилаво пеперудено. Правихме рожден ден на една сладурка, чест посетител на детските ни работилнички, която реши да сподели удоволствието от правенето с куп свои приятелки. 

Всеки път, когато организирам събития с деца завиждам на търпението на учителките, които са заети по цял ден с двадесет и повече човечета. Аз много обичам да се занимавам с тях, обожавам да правя работилнички и всеки път научавам по нещо ново от децата. Но винаги след това се чувствам като изтискан лимон - енергията ми прелива в тях и после имам нужда от много сън и здрава храна. За това обикновено събирам цялото семейство, за подкрепа.





Ето накратко как протича един рожден ден при нас. 
Децата бяха 10 на възраст 7-8 години - предимно момичета, но и две щури момчета за цвят. Всеки, които е идвал на моя работилница знае, че не обичам да правим еднакви неща. Така беше и този път - завъртях всичко около рожденичката. Нейните гости получиха задача да и направят подаръци:
- корона като за принцеса
- вълшебна пръчица на фея
- букет хартиени цветя
- картичка
- бижута
- ключодържател
- красива дървена кутия
- тефтер за спомени
Разбира се всичко беше лилаво и пеперудено, тук там с цветя, камъчета и много брокат. Грам не се сетих да снимам крайните резултати, но девойката беше безкрайно щастлива да е в центъра на събитията.
После по идея на дъщеря ми правихме игра с букви (съвсем тематично, като за първокласници). На някои от пеперудите от декора имаше написани букви от които трябваше да съставят думи и изречения.
За финал всички получиха по една голяма пеперуда за да си я оцветят кой както реши и да си я занесат вкъщи за спомен. 
Щуро парти се получи, и аз и всички участници бяхме доволни, което е най-важното.  Сега ще му мислим за следващите детски работилнички - идва ред на баба Марта, празника на мама и куп поводи за творчески забавления в пъстри пролетни цветове. Само мъничко да си почина :) и започвам отначало.

неделя, 10 февруари 2019 г.

Книгите, които ни намират

По план тук миналата седмица щеше да се появи публикация за книгата на Мари Кондо, която ме намери насред една крафтърска сбирка. 
Но вместо това лежа в леглото си в два посред нощ за четвърта поредна вечер и размишлявам за друга книга, която ме намери през изминалата седмица - поредицата за Атлас на Айн Ранд. Изгълтах я за три нощи въпреки страшно натоварената седмица в работата. И сега мислите отново се блъскат в главата ми а аз лежа будна в опит да ги разплета. Как ме намират тези книги, всички книги, с които се срещаме по тайни нощни доби? Не говоря за онези, дребните, които ме пренасят в друга реалност за час два и после затварям и забравям. Говоря за пътя, пътеката, параболата, по силата на която разни книги ме удрят по главата и ме карат да мисля. Как се случи, че едно момче ми каза в 10 клас - прочети Оруел, ще ти хареса? Или как стигнах до "Хавра", на любимия ми Захари Карабашлиев? От стотиците книги в ученическата библиотека защо точно "Тайната градина" ми се изпречи, при това повече от 17 пъти? Или как любима приятелка, страстна читателка реши да ми даде точно "Кафка на плажа" на Мураками? Ние с книгите я играем отдавна тази игра на дебнене, засади, неочаквани обрати и после разджуркан със седмици мозък от прочетеното. Винаги съм била на мнение, че човек си намира книгата, която заслужава, в точния  момент, в който я заслужава. Затова и никога не чета по няколко книги наведнъж, чувствам, че вниманието ми трябва да е отдадено само на една за да може мозъка ми да се синхронизира с нея. 
Е, този път изневерих малко на принципа, започвайки с "Вратарката" (детска), преминах за кратко през "Наръчник на бунтаря за проваляне на часа по математика", междувременно прочетох Джефри Дивър със "Спящата кукла", продължих да разлистване Мари Кондо и нейния самоучител за подреждането и накрая челен сблъсък с Атлас....И всичко това за 6 дни. Сега кашата в главата ми е пълна, затова вместо да споделя впечатленията от книгата ще ви разкажа само как ме намери. 
Минала седмица си взех дълъг уикенд, защото бях на ръба да прегоря, къде от физическа умора, къде от претоварен с мислене ум. Отидохме със семейството ми  в Костенец с постичкото желание за топла минерална вода, масаж, спокойствие и разходки. Хотелът беше препоръчан от колежка, съответно като се върнахме тя ме попита доволна ли съм. Не можах да я излъжа и трябваше да поясня. Можех да се огранича до общите мрънканици за гадната евтина храна и липса на адекватно обслужване, но аз и моята голяма уста грам не можем да си мълчим. Впуснах се в дълга тирада за сивите хора, с които ме сблъска хотела. За хората, които живеят за шкембе чорбата за закуска, и виното от пластмасова дамаджана, сипвано тайно под масата в ресторанта. За пуловерите, тарикатите, гадните хартиени салфетки, за безличните, и липсата на цвят в ежедневието им. И не, не става дума за пари, защото хотелът не беше толкова евтин. Става дума за живуркане, за еднообразие, за затлъстели деца и хитри Балкантурист лелки, за младежи със златни ланци, за бабки и дядовци с внучета, забили нос в телефоните,за липса на мисъл ....и пак...за сивотата, не в дрехите а в живота като цяло. Защо в България възрастните следва да се обличат в тъмни дрехи и носенето на ярко облекло, бижута и грим на "лелка на 50" се счита за нелепо? Защо дори любимата ми майка казва " това не ми отива на възрастта"? Какво тук значи някаква си възраст? Къде е онова състояние и на ума, в което човек се чувства буден и жизнен и търсещ без значение на колко години е? Колко са хората над 60, които са живи, здрави, гледат с интерес  на живота и учат нови неща? И не, не става дума само за пари . 
Ей така си размишлявах аз пред колежката и хоп, тя замълча и ме пита: "Чела ли си нещо на Айн Ранд?" Дори не бях чувала името и.
 Но вече съм. Интересна гледна точка. Още обмислям и споря на ум с авторката по разни моменти от нейните разсъждения. Но дали книгата ме накара да мисля? Ооо, да. И то във всякакви посоки. За възпитанието на децата ни, за изобретателите, но и за теорията за голямата конспирация, за пластмасата и екологичните последици от индустриализацията, за новия свят, в който живеем и за светът, който ни чака зад ъгъла, за връщането към стария начин на живот, близко до природата....много теми и много въпроси. Ей такива книги обичам, които оставят след себе си хаос, паралелна реалност, карат ме да мисля по нов начин и да се чудя какво следва оттук нататък.
Сега, укротила поне за малко нишките в главата си, ще заспивам. Чакам с нетърпение следващата книга, която си е наумила да ме обезпокои. 
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...