За БГ пощите с любов!

 

Кой не е чувал за тях? Кой не е посещавал  очуканите гишета за да изпрати с трепет писмо до незпознато съветско другарче? Или пък да прати картичка на мама от лагера в Обзор, която да стигне седмица след завръщането. Колко обичах да разглеждам цветните марки и да облизвам вкусното лепило докато ги лепя върху плика с писмото до братовчедката в Италия. А да получа пратка лично за мен? Върхът на удоволствието! И до ден днешен сърцето ми трепва радостно като видя бележката за колет в пощенската кутия. ( Как пък никога не ми се е случвало пощальона да ми го донесе лично - все бележки ми оставя, сигурно тежат тия пусти картички и писма). С треперещи ръце прибирам листчето в джоба, поглеждам часовника -  има още 45 минути до края на работното време на съответния пощенски клон и хуквам. (научила съм наизуст работното разписание и настроение с надежда да прекарам колкото се може по-малко време в любимия пощенски клон). По пътя си свиркам фалшиво щастлива мелодийка и се опитвам да гадая от малкото надраскана с химикал информация на листчето. Дали пък не са дошли китайските копчета, които поръчах от ибей? Или пък са двата метра тайландска дантела? Не, минали са само 3 седмици, рано е за нея. Може пък да е картичката на Кали. Да, сигурно е тя, нямам търпение да видя наживо тази красота. 

Влетявам с усмивка в пощата, поздравявам ведро дядото портиер на вратата и се нареждам чинно на опашката пред гишето с надпис "Колети/писма". Пред мен чака още едно момиче, обслужват друго, часът е 18:20, значи всичко е наред, ще успея днес да си взема писмото. Ухилвам се пак до уши, предвкусвайки удоволствието и започвам да се оглеждам наоколо. Въпреки че миналото лято идвах доста често, обстановката не спира да ме удивлява. Тук нещата са заседнали някъде в миналото - дори дизайна на продаваните пощенски картички е почти същия, като тези които купувах за мама по случай 8 март. Все още има телефонни кабини и дори работят. Е, не съм съвсем сигурна, защото една жена прояви желание да се обади, но сърдита лелка измърмори нещо зад гишето и спря опита и. 

Постепенно обаче вниманието ми се пренесе върху случващото се на опашката пред мен. Схванах, че девойката - очевидно доста бременна, беше пусната с предимство за да вземе важно писмо. Само че писмото не беше намерено, за сметка на него лелката зад гишето изнамери 3 пратки на нейно име. Наложи се да и ги даде, и я нахока здраво какво точно и колко е поръчвала. Момичето съвсем се смути и каза, че чакала разни неща наистина, но писмото и било важно. Само че писмото не се откри, така че лелката и каза с отегчение - ела в понеделник при колежката! Не ми се търси сега. Момичето, вече изчервено от чутото конско не посмя да възрази и си тръгна нещастно, гушнало пакетчетата под ръка. 

Тук аз вече се съсредоточих върху лелката зад гишето. Очевидно беше нова за нашия клон. Достолепна дама на неопределима възраст между 50 и 65 години. Косата - тупирана и издухана до последния косъм. Цветът - рус със син отенък. До тук добре, поне не е огнено червенокоса. На ръцете и подрънкват десетина гривни в тон с гердана и обиците. Очила, небрежно кацнали на носа и и сърдити, силно гримирани очи гледащи над тях. Срещам погледа и и се усмихвам миролюбиво, в стил хайде сега да си свършим работата и да си ходим кой от къде е. Не получавам усмивка в отговор. Даже напротив - оскубаните тънки вежди се смръщват още повече. Момичето преди мен подава купчинка големи пликове. Явно е вряла и кипяла в борбата с любимите пощенски служители, защото към тях прилага опис на писмата в два екземпляра - демек свършила е работата на служителката за да стане по-бързо. 

Лелята обаче не е вчерашна - пита веднага с две октави по-висок глас:

КАКВО е това?? 

Фирмени писма, отговаря кротко момичето и пак пробутва описа в двата екземпляра. После продължава бързо - ето, всичко е написано, само ги претеглете и ми дайте документ и фактура. 

Тук вече служителката театрално хвърля писмата обратно и заявява категорично - няма как да стане. Момичето недоумява. Че защо пък да не стане? Ми щот не мога. Ела в понеделник при колежката. С това разговора за лелята е приключен и тя поглежда над очилата следващата си жертва, демек мен. Пита ме - заедно ли сте? Аз обаче отричам и с това я разсърдвам още повече. Обаче момичето пред мен не не се отказва лесно - убеждава я, че писмата трябва да бъдат приети днес. След което бях свидетел на 25 минути уникална пантомима. То не бяха тежки въздишки, то не беше пуфтене, писане с един пръст по клавиатурата (щот тя не знаела какво да го прави тоз опис), накрая даде бележка само за 3 от седемте писма,щото другите бележки не излезли... ( мисля, че просто свърши хартията на принтера, но предпочетох да не се обаждам). По време на представлението на момичето и звъннаха по телефона, явно очаквайки обяснение защо се бави. Тя смотолеви на човека отсреща - само още 5 минути. На което лелката подаде глава през гишето и изкряска с все сила - няма да са 5! Трудно ми е да ви предам интонацията и, но вие ще си я представите.... 

Както и да е - дойде и моя ред.  При което аз, все още любезно усмихната подадох листчето си. Тя намери пакета учудващо бързо и ми поиска личната карта. Аз обаче направих грешка да извадя шофьорска книжка поради липса на карта. Леле като побесня тази жена, като се разкрещя, как съм се била подигравала с нея, това какво пък било, нямало да ми даде пакета и тн... Аз обаче, след 40 минутно търпеливо и мирно чакане също лекичко се изнервих и с бавен и спокоен тон и обясних, че това е официален документ, и ще я помоля да извика шефа си ако не е съгласна с мен. Тук тя ми хвърли пакета през гишето и каза - давам ви го ей така, без документ, само се махайте. И ме изпрати с уникална реплика:

Какви хора сте бе, какви хора, да ви се разправя с Български пощи в петък следобед????

 

Да мили мои, ако сте ме изтърпяли до края на тази дълга и много поучителна история. Какви хора трябва да сме, за да ни се разправя с български пощи? Абсолютни мазохисти, мен ако питаш. Ето на - загубиха красивото албумче на Ем. Без думи просто. 

Обаче въпреки това се записах за картичкофурийската размяна на картички по случай световния ден на картикоправещите. А и още чакам картичката на Кали. Защото, ако се чудите какво имаше в онова мое пакетче, то беше АТС картичка от Ели.  Не я показах на лелята, че щеше да се гътне окончателно.

Предизвикателства/Challenges:  

Simon Says Wednesday Challenge - Animal Antics