Къщичката си има къщичка

10 години по-късно, този блог най-сетне ще заслужи името си, както каза една моя близка приятелка. Виртуалната ми къщурка напоследък е занемарена, защото в живота ни най-сетне се появи реална такава. 

Но нека да карам по ред. 

Идеята, мечтата за наша селска къща датира отдавна, да не кажа, че винаги е битувала като фон на нашето семейство. В последните 5 години усилено се опитвахме да я реализираме, предимно зяпайки картата около София и отвреме на време предприемахме ефективни действия, разбирайте четяхме обяви в olx и подобни сайтове. Обаче като цяло повече си говорехме празни приказки и чакахме знак от Съдбата. Ей така, да бодне едно пръстче и да ни даде посока.

И двамата с Весо сме от Плевен и селата около София са ни тъмна Индия. Аз обаче имах категорични предпочитания в коя посока да е нашето си село, това Перник, Драгоман и разни там подобни посоки хич не ме блазнеха. Или Ихтиман или нещо в посока Подбалканския път. Първо си набелязах село Очуша, на два пъти ходихме в Костенец и Пчелин и аз си го оглеждах.Знак първи - имат махала, която се казва Мартин (като сина ни). Знак втори, на площада пред кметството мъжа ми вижда стария си шеф, който се оказа собственик на къща точно в това село. Край, викам си това е нашето място. Чудна гледка и въздух (доколкото си спомням, че все пак беше някъде през 2012) къщите разхвърляни през километър два... стига се бързо по магистралата, само да намерим нещо  и го купуваме. Намерихме. Стара плевня, до която се стига по 2 км черен път. Черен ама хубав, отсече  посредникът и поиска два пъти повече пари, отколкото смятахме да дадем. Зачеркнах го това село, че и околностите му даже.

Две години по-късно се жалвам на бавачката на децата колко искам да ходим нейде по поляните около София, и тя ми връчва ключовете от тяхната къща в село Стъргел. Хайде пак знак - селото е хубаво, няма цигани, чистичко, в посока Подбалканския път, има гледка и всичко. Край, това е нашето село. В следващата една година ходим чат пат на къщата на бавачката, но все нещо не е по вкуса ми. Следим обявите в нета, знаем всяка къща за продан в околността, но постепенно започваме да се отказваме. Говорим си с Джиджи, тя видна софиянка споделя колко хубаво село е Голема Раковица. Добре, не сме ходили там, но на карта ни устройва като местоположение. Включваме го в списъка. Намирам брокерка от Елин Пелин, ама тя с лека ръка зачерква всичките ни желания - много сме бедни, за тез пари нямаме шанс, да си търсим парцел :( и да строим някога си. Мъж ми е склонен да обмисли идеята, аз съм категорчно против. Така минават още две три години, в бецелни разговори и зяпане на обяви. Междувременно колежката от офиса ми се нави за къща, завъртя стотина телефона, скара се с няколко брокера и си купи къща за около месец. Взе ми акъла с бързина и настойчивост, ама не ме засили и аз да побързам. 

И понеже времето никого не чака, децата ни взеха, че пораснаха, гледката за затворен тревист двор с надуваемо басейнче, в което ги пускам да си играят сами избледня и остана някъде в мечтите. Тоест, вече не бяхме толкова на зор. 

Аз си следях тенденциите на пазара на имоти /живеем под наем и никога не сме обмисляли покупка на апартамент/ и ми ставаше все по-ясно, че сме изпуснали подходящия момент. Изведнъж всички около нас започнаха да говорят за покупка на къщи, изнасяне от София, голяма част от колегите ми си набелязаха околните села като Лозен, Герман, Равно поле и Нови хан. Съответно тази нова мода доведе и до повишаване на цените, което ни накара съвсем да преосмислим подобна покупка. Обаче обявите си ги четяхме, поне той де. И звънеше чат пат за някоя къща, която се вписваше в бюджета ни. Звънна и лятото на 2019, за къща в Голема Раковица. Нали помните, бяхме си го харесали това село, без да сме стъпвали в него. Обаче брокерът, чичо ти Тони, опитен играч. Бил я продал, ама една друга имал, за същата цена, само че в друго село. Казвало се Смолско. Запомнете го, ще ви трябва. 

Ние не го запомнихме, но возихме брокера и той ни упътваше. По пътя хвалеше разбира се околостта, язовора, природата и каквото се сетите още. Ние бяхме критични. Твърде далече. Пътят ни се стори безкраен, едни завои, няма обхват, малко зловещо даже. Споменах ли, че уговорката за оглед се състоя на рождения ден на мъж ми? Знак ;) нали 

Уви, къщата ми хареса ужасно много. Абе селото ми хареса всъщност - всичко е с камъни, калдъръмени улички, сгушено в планината, тихо, спокойно, красиво. Безвремие. 

А самата къща не беше кой знае какво - стара част, нова част, огромна плевня, която вече си представях като студио, голяма изба, която мъж ми веднага нарочи за механа, и двор, послан с плочи, дувар с ниши за мушкато... сбъднат сън, който се превърна в кошмар като заговорихме за пари. Някак цената се оказа два пъти повече от предварително обявената, много над нашия бюджет. Мъж ми рязко ме върна към реалността - липса на канализация, покрив с неясен статус, течове в едната стая, липса на баня и тоалетна и още много други забележки, така типични за селска къща. Последваха няколко седмици на надлъгване, опит за пазарлък, трепети от моя страна, както и събиране на информация как аджеба се купува имот /добре, че имам много приятели юристи/. Аз вече рисувах в главата си сцени къде и какво ще променя. Един уикенд отидохме пак в селото. Гледахме, разхождахме се, попихме атмосферата, видяхме запазената църква (строена 1865 година), видяхме параклис, подържан в изряден ред, абе... аз се влюбвах все по-дълбоко и трайно. Стигнах до такива крайности, че спрях една баба на площада да се запозная с нея. Аз, дето никога не говоря с непознати, дето мога да обикалям в кръг с часове и няма да питам някого за посоката, аз темерута се запознах с баба Стоянка. Ей това беше вече истинския знак. Тази жена се оказа толкова оправна и чевръста, че като си навъртя на пръста да ни направи съселяни, нищо не можа да я спре. Запозна ни с комшиите, убеди ги да говорят със собственика, намери ни телефон, увещаваше ни да не се отказваме, звънеше ни по телефона да се информира какво става. Обаче нищо не стана. Не купихме къщата, разсъдих трезво и прецених , че не си струва парите.

Баба Стоянка обаче действаше като хала. Намери още една къща, прати ни да я огледаме. Твърде ниска беше - сина ми си удряше главата в тавана. Отпадна.

После намери още една - тя пък твърде висока, стълбата за спалнята беше така стръмна (подпокривно пространство), че като си представих на дърти години как се качвам по нея и веднага се отказах. И трета къща гледахме - тя пък накрая на селото, съседът каза, че покрива бил здрав, ама белките често слизали от гората и се разхождали по него, трошали керемиди... Изчезнахме яко дим, аз и белките не сме от една порода.

Нищо, поне ходехме на гости на бабата и си лафихме с нея най-добре. Явно, че къща нямаше да купим, но поне в района е красиво за разходки. 

Стана зима, после дойде коронавируса. Карантинирани, затворени по домовете си, с много свободно време, което използвахме в разкрасяване на апартамента, в който живеем. Ремонтирахме терасата, пребоядисахме, стана си чудно кътче за през пролетта. Никой вече не споменаваше за къщи и подобни мечти. Отменихме всички пътувания и зачакахме ситуацията да се оправи. Изкарахме рождения ми ден и този на гергьовското ми агне сами, в София.

Повишиха ме и на 16.05 ми дадоха кола. Трябваше да покарам малко да свикна с нея. Чудехме се накъде да поемем и естествено пръстът се забоде в Смолско, да видим още веднъж онази къща. Аз пак сънувах двора, може пък цената да е намалена в тази криза. Обадихме се на собственика и поехме по познатия път. Карането до там не ми се стори трудно, нито далечно, нито със завои. Къщата обаче ми се стори по-схлупена и от преди. Проблемите с течове и мухъл явно се бяха проявили още повече през зимата. А собственикът беше повишил още повече цената. Категорично и за последен път заключих, че това не е нашата къща и си забраних да правя повече планове за нея. Сбогувахме се със селото и хукнахме към язовир Смолско, който е на километър разстояние. Там една красота, едни полянки, едно спокойствие... разкош. Докато си лежахме с децата, мъж ми погледна в нета поредните обяви за къщи. Имаше още една на много ниска цена, под опредената от нас, но само с 400 кв м двор, къщата в лошо състояние. Какво пък, така и така бяхме там, решихме да се обадим. Първо нямаше обхват (знаци, знаци), после брокерът не можеше веднага....абе накрая се разбрахме след час да се видим в центъра на селото. Метнахме се на колата и отидохме в новата селска кръчма, открита била предишния ден - чудна тераса със страхотна гледка към Средна гора и ремонтираната църква. Собственикът, млад и любезен, храната приемливо вкусна. Хапнахме набързо за да не закъснеем за срещата с брокера. Точно  в  3 бяхме на площада за да установим, че брокерът всъщност е Гришата - любезния кръчмар. Посмяхме се как цял ден сме се гонили, защото той бил от другата страна на язовира като сме му звъняли, затова губел обхват но нерде, нали се намерихме на финала. Предупреди ни, че къщата е много зле, 50 години никой не е живял в нея, а дворът се ползва от комшията за да си гледа животните там. 

Къщата се оказа на три минути от центъра на селото, важен факт. Поне белките не бяха толкова нахални в този квартал. На вратата ни посрещна катър, доста възмутен, че нарушаваме спокойствието му. Вътре кротко си пасеше кравичка. Трева в двора до колене, всичко друго нахвърляни боклуци, железа, дървета и какво ли още не. От ляво висока плевня, която аха да падне, а отдясно къщата. Прозорци няма, вратата не е заключена, вътре гнезда на поне няколко фамилии лястовички. Ток няма, вода също. Стените са целите черни, като обгорени при пожар. Съседът подсказва, че покрива тече. Къщата на градоред, не се знае възраста и, но гони 100. 

Всичко това ужасно, но какво ми пука - аз я искам. И естествено я получих, собственичката толкова бързаше да се отърве от нея, че цената излезе почти прилична, останаха малко средства и за ремонт, който очевидно беше наложителен. И така, на 27 май 2020 се сдобихме най-сетне с къща в така любимото вече Смолско.

 

Очаквайте продължение и много снимки.