Уаби-саби

Много съм взела да забравям. От възрастта ли е от преумора и стрес ли, или пък заради проклетите устройства, които помнят вместо нас.

Но каквато и да е причината, налага се да пиша. В тефтери, в телефона, във форуми и в собствения си блог.  Мразя да го правя през телефона, но явно ще свикна. 

След това лирическо отклонение, нека си споделя какво е Уаби-саби, че като го забравя, да вляза тук и да се сетя: 

„Уаби-саби е съсредоточено в три прости реалности: нищо не трае вечно, нищо не е завършено и нищо не е перфектно.“

Според тази статия философията Уаби-саби ще ви помогне да:

- Осъзнаете вашите несъвършенства;

- Да ги приемете;

- Да откриете спокойствие;

- Да приемете реалността и неизбежността на остаряването;

- Да се обичате такива, каквито сте.

 Горното звучи като обобщение на моите мисли в последните години. Тези дни проектирах кухня и майсторът ме убеждаваше колко шкафа ми трябват. Според мен и два стигат, защото аз имам 1 тенджера и 2 тави, кому е нужно безброй наредени еднакви и комплектовани красиво съдове, които не се използват никога? На човек му стига и един телефон, макар и на 2 год, една кола, дори и без екстри, и съвсем малко чинии. Вещите са нещо, което ценя, обичам си и съм привързана към тях, далеч не съм минималист и склонен към аскетизъм човек, но все по-често си мисля за преходността на живота и ненужното тръшкане за много и съвършено прекрасни неща. Някак важни са ми хората, емоцията, днес, тук и сега, отколкото сътворяването на вечни и непреходни стени в хола, поставянето на 100 годишен паркет и купуването на тенджера с 50 год гаранция. Че кой знае къде ще съм след 5, а камоли след 50 години аз самата. Непреходни са дреболии, предавани от мама към дъщеря, заради миризмата на отминали времена, чувства които се пазят заключени между страниците на детска тетрадка, снимки, спомени и истории. Другото, то е прах.

Не е нужно да сме безгрешни, нито да търсим съвършенство във всяко наше действие. Това изморява, изхабява и носи допълнителен и излишен стрес. Не може да сме супер майки, домакини, красиви жени, идеални приятелки. Такива са само тези, които живеят въкв фейсбук, но и те губят много време в строеж на кулата си от пясък. Не мога да крия бръчките на 40+ годишната си кожа, но гледам да ги показвам на тези, които знаят как съм се сдобила с тях. 

Тежестта на очакванията и амбицията, които сами си възлагаме убива всичко творческо и креативно. Казвам ви го от личен опит. 

Ей на, в понеделник беше 8 март и аз не направих картички. И не защото нямам материали, даже напротив, заготовките ми са такива, че ще ми отнеме 5 минути да сглобя нещо задоволително. Но не, аз при толкова купени материали и отрупано бюро с неща, би трябвало да мога повече. И 10+ години картичкоправене, и очакванията към мен от страна на получателите (те са свикнали да е различно, ново, по-хубаво)  тегнат  върху раменете ми  като три торби цимент. А аз съм изморена, около мен е шумно, нямам сили да стана. И все пак знам, че трябва. Боря се със себе си, заспивам и насън борбата продължава, сънувам кошмар, събуждам се, казвам си има време, стани, подхвани нещо, очаква се от теб...и пак не ставам в опит да си докажа...и аз не знам какво. В крайна сметка се оказва, че аз имам куп готови неща, госпожите не остават без картички за празника, всички са щастливи, само аз съм крива щото знам, че би трябвало да мога повече.

Уаби саби.

Сякаш не важи в творчеството. А може би важи. Може би предпочитам всеки път да посегна към шкафа с остатъци от стари проекти, смачкани цветя и куп боклички, вместо да взема новички красиви хартии и цветя от кутиите, в които съм ги подредила прилежно по цвят и вид. А може би съм скръндза що се отнася до материалите ми и там правила и философии не важат. А трябва. Липсва ми лекотата на творенето "преди" , когато нямах и не можех. Липсва ми безгрижието на новака, който не се вълнува дали двойно лепящото тиксо ще остави следи след две години. Липсва ми днес, тук, сега, аз и момента. 

А може би просто съм изморена. Или съм остаряла неусетно, неизбежно почти.