Размисли за нещата от живота

 Тъжна съм. Разтревожена съм, а когато съм така - пиша. Помага ми да се разтоваря. Моля колегите да не четат следващите редове.

Напоследък често си мисля за корпоративната култура, безсмисления стремеж на хората към  вещи - повече и по-скъпи, по-големи... такива които да ги карат да се чувстват важни и значими. Мисля си и живо се интересувам и от другия вид хора - тези, които държат на ръчноправените нещица, които не харесват да пазаруват стоки шир потреба, направени от дребни китайчета. Раздвоението на личността ми е факт - през деня харча чужди пари, анализирам бизнес данни и се стремя да направя собственика на фирмата една идея по-богат. По цял ден гледам и слушам за успешни и неуспешни бизнес модели, виждам всички слаби и силни страни на една фирма, знам в кой момент е критично положението, какво е нужно, кои са ценните ресурси, как да се подсигуриш за да не изпаднеш в краткосрочна нужда от пари, така че дългосрочно да загубиш постигнатото през годините.... С една дума - сравнително финансово грамотна личност съм. Такава съм през деня.

През нощта съм човек, обсебен от миризмата на боички, който се разтреперва при вида на нови печати. Човек, за който дизайнерските хартии са като картина на Пикасо, и който може до три сутринта да маже платна или странички в арт журнала. Открих този друг свят преди шест години и без да имам претенции да съм успяла особено в него, разбрах нещо за себе си. Аз обичам да заразявам хората, с това което правя. Обичам да ги карам да пробват нови неща, не ми е необходимо аз да съм по-добра от тях в това, което правя - достатъчно ми е да знам, че съм ги подтикнала да покажат най-доброто от себе си - че съм била част от голямата картинка.
Ако днес някой ме попита какво искам да правя -това е - искам да Уча хората да бъдат щастливи. Не искам да продавам картички или албуми - това даже ме тревожи и ме кара да се чуствам като измамничка - защо пък точно аз да вземам парите на хората, за нещо, което те сами биха могли да изработят, ако малко си повярват. Продажбите не са силната ми страна, даже напротив - голяма смотанячка съм и винаги подценявам собствения си труд. И в едната и в другата работа.

Искам и друго - да имам време. И друг път/ обикновено по Коледа/ съм писала за това. Безпокои ме, че животът ми изтича като пясък между пръстите, че непрекъснато гоня някой и нещо /най-често срокове и отчети/ и така минават дните, месеците и годините ми - в надпревара с времето.  Имам толкова идеи в главата си, искам толкова много неща да направя, но уви не смогвам с нищо. Чувствам се виновна пред децата си, че крада от времето за тях за да правя картички. Не успявам да отделя специално внимание на съпруга ми, освен в мислите и нощите си. Иска ми се да виждам по-често приятелките си. Да имам време с мама... Да чета повече книги. Да спортувам (макар че тук по-скоро вродения мързел ми пречи). Да си упражнявам езика. Да се усъвършенствам във това, което правя. Всеки ден да уча нови неща.

Големия ми проблем идва от невъзможността да съчетая двете половини от мен. Финансистът се бори ежедневно с мечтателката и я убеждава, че с мечти не се плаща наем и не се хранят деца. Че има отговорности и задължения. А едно тихичко гласче, там някъде вътре и надълбоко нашепва, че човек трябва! да е щастлив и трябва! да се бори за щастието.
Същото това гласче, което има за девиз: Животът е хубав, нали?

п.с. Тези размисли бяха продиктувани от получаването на един бонус. Би било хубаво събитие, но покрай него ме информираха, че ще ми намалят персонала в отдела, и ще трябва да работя повече. Почувствах се като затворих в клетка. При това на къса верижка.