сряда, 22 май 2019 г.

Мадама в розово, поднесена с бира.

Денят е сряда, часът 1 на обяд, а аз безсрамно пия бира с крака, качени  на масата. Трябваше ми точно един ден блажено мързелуване за да се върна към живота и да ми се прииска да споделя това в блога си. Рядко ми се случва (да не кажа, че е за пръв път) да се поддавам така  на стреса и напрежението,както през изминалите 3 седмици. През главата ми минаваха  мисли за инфаркт на 40, а острите бодежи в сърдечната област хич не ме успокояваха. Обикновено в такива моменти намирам утеха в хобито си. Така опитах да направя и  сега -   за два дни 5 картички и едно платно, всичките в любимите ми нюанси на розово. Но ви призная  не ми доставиха обичайното вътрешено равновесие. Може би вече съм възприела една рутина в творчеството, която да не размърдва ума ми в такава степен. Време е за нови предизвикателства явно.
Споделям ви микс медия платното, което ми е най-на сърце.
И наздраве, специално за работещите днес ще си отворя нова бира.
Предизвикателства/Challenges:  
Simon says stamp Monday challenge- https://www.simonsaysstampblog.com/mondaychallenge/?p=16495

КФ391 - Микс медия в нашите картички и декорации - http://cardsaddicted.blogspot.com/2019/05/391.html?m=1

неделя, 19 май 2019 г.

Албум за бебе Борис

Направата на албум винаги ми отнема по-малко време от споделянето на снимките по него. Имам куп албуми за приятели, които си останаха непоказвани тук. Но този, за малък сладък Борис, ще го споделя. Различни нюанси на синьото, точки, чертички, нежност и любов - това е, което го описва с едно изречение.






 
Този син албум е съвсем в унисон с майското предизвикателство на Картишок, където ви мотивираме да ни показвате едноцветни проекти.


Предизвикателства/Challenges:  
Simply Create Too - MAY No. 149 -  ANYTHING GOES 

Crafting-With-Friends - M (last Fri), 3E - No. 3 -  ANYTHING GOES

вторник, 14 май 2019 г.

Майски драсканици

Май месец е щур и различен. Но и цветен и различен, шарен и пъстър и събужда в мен желание за нови и позабравени стари дейности. Съчетанието от слънчице, мирис на нова трева и цветя ме кара да мечтая за живот, по-близък до природата. С една дума - искам да се въргалям на някоя полянка с моливи и боички под ръка. Засега  практикувам тези желания разделено- снимам поляните отдалече, а рисувам криво ляво на бюрото.



Това са някои от по-сполучливите ми опити, които се осмелявам да споделя.

Предизвикателства/Challenges:  
Simon says stamp Monday challenge

петък, 10 май 2019 г.

Понякога съм бяла

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

Петя Дубарова 

Обожавам тези стихове. И често ги цитирам. Да, понякога съм бяла и добра, усмихната и позитивна. Но понякога съм сива, изморена и обезверена.  И тогава имам нужда да заредя батериите и да върна цвета в ежедневието. Много се пише и се говори напоследък по темата как да преборим стреса, как да почиваме, да се изключваме от забързания ритъм на деня. Йога, танци, диета, градинарство, разходки, бойни изкуства, кулинарни предизвикателства и разбира се различни видове арт терапии се спрягат за най-доброто лечение. Аз самата се вълнувам много от темата защото:
А. Постоянно съм под стрес и имам нужда от релакс 
Б. Занимавам се с провеждане на работилници където се учим да сме отпуснати и да мацаме смело
С. Интересувам се от арт терапии като инструмент за лечение на всякакви болежки
Тепърва съм наредила на нощното си шкафче куп книги по тези въпроси. 
Но що се отнася  лично до мен си, ето моите 5 начина да разчистя ума си като съм претоварена.

1. Чрез децата
Малката ми дъщеря е слънчева батерия. Когато ми е зле тя идва при мен, гушва ме и седи мирно. По невидими канали ме зарежда и ми връща усмивката, дори без думи. Сигурна съм, че и сина ми го умее, но вече е голям и не си хаби силите за глупости.

2. Чрез вода
Може да ви звучи несериозно, обаче дълъг топъл душ, под който седя и се плискам помага на всичко. Лекува и тялото и ума ми, позволява да подредя мислите си , проблемите да изтекат в канала, а аз да излязя от банята чиста и олекнала. Понякога с 30 лева за вода, но това е друга тема.

3. С книги
Обожавам да чета и се пренасям автоматично в друг свят. Толкова бързо забравям проблеми и напрежение и единственото, което остава да ме терзае, е кой е убиеца и добрия дали наистина е толкова добър, колкото се представя в първите глави.
4. С мацане , тоест боички и бял лист.
Правенето на проект като специална картичка, или албум, или друго целенасочено творение не ме разтоварва, даже напротив, натоварва ме понякога. Вярно, след като го завърша ми става леко на душата, но не и преди това. Но що се отнася до това просто да си мацам, бъркам цветове бои и ги размазвам с пръсти, това ме забавлява и разтоварва много.
5. Ходене на курсове и кръжоци. Много модерни се оказаха вечерите на чаша вино пред статив и боички. Всички сме художници и всички го можем - пропагандират учителите. Може би е от виното, може би е от атмосферата или от подбраните лесни задачки, но е факт че резултатите са доста добри. А чувството на добре свършена работа, с която излизаш от ателието е прекрасно.
Помага ми и правенето на еднотипни действия - рязане на зеленчуци за руска салата, скубане на вежди и друга растителност, дори рязане на едни и същи елементи до откат.
Тук е моментът да ви споделя и 5 арт дейности, които грам не ми помагат, когато съм изнервена, даже напротив, съвсем ме качват на черешата:
1.Плетене
2. Шиене на гоблени
3. Оригами
4. Оцветяване на картинки
5. Низане на мъниста.
В противоречие с по-горе написаното, въпреки повтаряемостта от действия в тези занимания, те яко ме филмират до степен да си говоря сама . Но със сигурност помагат много при друг типаж хора.
Изпуснах готвенето в класациите. За него ми е трудно да реша дали натоварва или по-скоро не. За градинарството мога само добри думи да спомена, но уви в градски условия няма къде да се практикува.
Този списък няма да има край ако се замисля сериозно. Но пък е време за спане, а експертите казват, че е важно да спим достатъчно, така че спирам дотук.
Ваша, под стрес:
Кати

събота, 16 март 2019 г.

За общуването лице в лице

Боледувахме малко тези дни и по този повод се търкаляхме до разни лекарски кабинети. Нищо сериозно, но достатъчно да се вкарам в размисли и терзания.
Ние с Ева (7 год) точно започнахме да четем (аз на нея, щото тя още срича) любимата ми детска книга "Тайната градина". Точно това висене ни даде удобен повод навсякъде да отваряме и да четем страничка след страничка какво става с господарката Мери и болния Колин. Потопихме се здраво в цветната тематика и ни беше такъв кеф!
Обаче! Изглеждахме като някакви бели лястовици в чакалнята на лекарите. Всички други майки/татковци с деца на възраст от 1 до 10 години седяха с телефони в ръка, а отрочетата им втренчено гледаха сменящи се картинки. Да, знам, много е трудно да се успокои мрънкащо болно дете. Знам че си готов на всичко за да е мирно и тихо покрай теб. Но чакалните бяха готини, с играчки в тях, с достатъчно място  за да си  говорите тихо с детето, или да си четете. Но никой с никой не си говореше. Това ме потресе и тогава, и сега.

 

Има някои тенденции, които се налагат в обществото и една от тях е в посока ограниченото общуване. 

Същото видях и в последствие, чакайки пред кабинет с големи хора. Въпреки няколкото часа закъснение на лекарката, никой не направи опит да размени с другия думи, да се разговори пък било то и за цената на тока или новата рокля на премиершата. Всеки си зяпаше в телефона, кой чатейки, кой гледащ филми, пишещ имейли или четящ книга. Ужас! 

Аз в този случай също си мълчах. И си водих записки в тефтера за новата публикация в Картишок.

Факт е, че дори и по телефона вече не говорим. 

Преди не ми стигаха 600 минути на месец, а сега какво - само писане по цял ден, дори и с колежката на съседното бюро върви нонстоп чат. И после, защо хората са самотни, не общуват със себеподобни? Но хайде, хората ги остави. Но за децата ми е думата.
Всеки ден подстрекаваме сина ни (почти 12) да излиза. Подканяме ме го да си покани гости, дори  и с приспиване. Без значение дали са момичета или момчета. Той ни гледа като стадо камили и ни вика да си гледаме работата. В днешно време не се счита за нормално да каниш гости у вас, да излизаш навън ей така, само да си поговориш с някого. Че нали може да си говориш с него по вайбър или фейсбук? А и какво толкова да си кажете, като всичко вече сте си написали?
 Може би съм изостанала. Със сигурност съм от старото поколение - на чавдарчета и пионерчета. Но пък обичам да си говоря с хората. Даже ме обвиняват, че съм твърде приказлива. Попадна ли на интересен събеседник не го оставям да диша и включвам турбооборотите, говорейки със скорост 100 думи в минута. Защото знам, че времето ми е кратко - ей след малко пак ще се скрие нейде в някоя "социална мрежа".

А писменото общуване не е като живото такова. Губят се нюанси, емоции, ако щеш сарказъм или ирония е трудно да проявиш в чат. Лесно се караш с приятелите, оставаш неразбран, напишеш нещо в пристъп на яд и лошо настроение, и хоп - дългогодишно приятелство потъва в забрава. А ако бяхте седнали да се напиете заедно - дори и да си размените груби приказки, на следващия ден всичко е забравено и простено.
Не спирам да се питам как да върнем нещата назад? Защото и аз съм в този кюп, и аз чатя повече отколкото говоря. Установих, че ако искам да кажа нещо на сина ми, по-добре да му го напиша в личен чат, за да ме чуе. Или най-добре да запиша кратко видео, че и четенето го затруднява, тяхното поколение съвсем през просото го подкараха.. Ние поне пишем,а  те направо снимат клипче, че ги мързи да пишат и четат. После броят кой ги е лайкнал и кой е обърнал палеца надолу, за да го блокират от листа с приятелите.... Ми то така и на пустинен остров да си живееш, горе долу ти е все тая. Чудя се само кога и женитбата и бебета ще почнат през интернет да се правят....Или може би съм изпуснала някои новости?

 
Предизвикателства/Challenges:  

понеделник, 11 февруари 2019 г.

Лилаво пеперудено парти

Този уикенд около нас и в Местенцето на Картишок беше пеперудено. При това лилаво, много лилаво пеперудено. Правихме рожден ден на една сладурка, чест посетител на детските ни работилнички, която реши да сподели удоволствието от правенето с куп свои приятелки. 

Всеки път, когато организирам събития с деца завиждам на търпението на учителките, които са заети по цял ден с двадесет и повече човечета. Аз много обичам да се занимавам с тях, обожавам да правя работилнички и всеки път научавам по нещо ново от децата. Но винаги след това се чувствам като изтискан лимон - енергията ми прелива в тях и после имам нужда от много сън и здрава храна. За това обикновено събирам цялото семейство, за подкрепа.





Ето накратко как протича един рожден ден при нас. 
Децата бяха 10 на възраст 7-8 години - предимно момичета, но и две щури момчета за цвят. Всеки, които е идвал на моя работилница знае, че не обичам да правим еднакви неща. Така беше и този път - завъртях всичко около рожденичката. Нейните гости получиха задача да и направят подаръци:
- корона като за принцеса
- вълшебна пръчица на фея
- букет хартиени цветя
- картичка
- бижута
- ключодържател
- красива дървена кутия
- тефтер за спомени
Разбира се всичко беше лилаво и пеперудено, тук там с цветя, камъчета и много брокат. Грам не се сетих да снимам крайните резултати, но девойката беше безкрайно щастлива да е в центъра на събитията.
После по идея на дъщеря ми правихме игра с букви (съвсем тематично, като за първокласници). На някои от пеперудите от декора имаше написани букви от които трябваше да съставят думи и изречения.
За финал всички получиха по една голяма пеперуда за да си я оцветят кой както реши и да си я занесат вкъщи за спомен. 
Щуро парти се получи, и аз и всички участници бяхме доволни, което е най-важното.  Сега ще му мислим за следващите детски работилнички - идва ред на баба Марта, празника на мама и куп поводи за творчески забавления в пъстри пролетни цветове. Само мъничко да си почина :) и започвам отначало.

неделя, 10 февруари 2019 г.

Книгите, които ни намират

По план тук миналата седмица щеше да се появи публикация за книгата на Мари Кондо, която ме намери насред една крафтърска сбирка. 
Но вместо това лежа в леглото си в два посред нощ за четвърта поредна вечер и размишлявам за друга книга, която ме намери през изминалата седмица - поредицата за Атлас на Айн Ранд. Изгълтах я за три нощи въпреки страшно натоварената седмица в работата. И сега мислите отново се блъскат в главата ми а аз лежа будна в опит да ги разплета. Как ме намират тези книги, всички книги, с които се срещаме по тайни нощни доби? Не говоря за онези, дребните, които ме пренасят в друга реалност за час два и после затварям и забравям. Говоря за пътя, пътеката, параболата, по силата на която разни книги ме удрят по главата и ме карат да мисля. Как се случи, че едно момче ми каза в 10 клас - прочети Оруел, ще ти хареса? Или как стигнах до "Хавра", на любимия ми Захари Карабашлиев? От стотиците книги в ученическата библиотека защо точно "Тайната градина" ми се изпречи, при това повече от 17 пъти? Или как любима приятелка, страстна читателка реши да ми даде точно "Кафка на плажа" на Мураками? Ние с книгите я играем отдавна тази игра на дебнене, засади, неочаквани обрати и после разджуркан със седмици мозък от прочетеното. Винаги съм била на мнение, че човек си намира книгата, която заслужава, в точния  момент, в който я заслужава. Затова и никога не чета по няколко книги наведнъж, чувствам, че вниманието ми трябва да е отдадено само на една за да може мозъка ми да се синхронизира с нея. 
Е, този път изневерих малко на принципа, започвайки с "Вратарката" (детска), преминах за кратко през "Наръчник на бунтаря за проваляне на часа по математика", междувременно прочетох Джефри Дивър със "Спящата кукла", продължих да разлистване Мари Кондо и нейния самоучител за подреждането и накрая челен сблъсък с Атлас....И всичко това за 6 дни. Сега кашата в главата ми е пълна, затова вместо да споделя впечатленията от книгата ще ви разкажа само как ме намери. 
Минала седмица си взех дълъг уикенд, защото бях на ръба да прегоря, къде от физическа умора, къде от претоварен с мислене ум. Отидохме със семейството ми  в Костенец с постичкото желание за топла минерална вода, масаж, спокойствие и разходки. Хотелът беше препоръчан от колежка, съответно като се върнахме тя ме попита доволна ли съм. Не можах да я излъжа и трябваше да поясня. Можех да се огранича до общите мрънканици за гадната евтина храна и липса на адекватно обслужване, но аз и моята голяма уста грам не можем да си мълчим. Впуснах се в дълга тирада за сивите хора, с които ме сблъска хотела. За хората, които живеят за шкембе чорбата за закуска, и виното от пластмасова дамаджана, сипвано тайно под масата в ресторанта. За пуловерите, тарикатите, гадните хартиени салфетки, за безличните, и липсата на цвят в ежедневието им. И не, не става дума за пари, защото хотелът не беше толкова евтин. Става дума за живуркане, за еднообразие, за затлъстели деца и хитри Балкантурист лелки, за младежи със златни ланци, за бабки и дядовци с внучета, забили нос в телефоните,за липса на мисъл ....и пак...за сивотата, не в дрехите а в живота като цяло. Защо в България възрастните следва да се обличат в тъмни дрехи и носенето на ярко облекло, бижута и грим на "лелка на 50" се счита за нелепо? Защо дори любимата ми майка казва " това не ми отива на възрастта"? Какво тук значи някаква си възраст? Къде е онова състояние и на ума, в което човек се чувства буден и жизнен и търсещ без значение на колко години е? Колко са хората над 60, които са живи, здрави, гледат с интерес  на живота и учат нови неща? И не, не става дума само за пари . 
Ей така си размишлявах аз пред колежката и хоп, тя замълча и ме пита: "Чела ли си нещо на Айн Ранд?" Дори не бях чувала името и.
 Но вече съм. Интересна гледна точка. Още обмислям и споря на ум с авторката по разни моменти от нейните разсъждения. Но дали книгата ме накара да мисля? Ооо, да. И то във всякакви посоки. За възпитанието на децата ни, за изобретателите, но и за теорията за голямата конспирация, за пластмасата и екологичните последици от индустриализацията, за новия свят, в който живеем и за светът, който ни чака зад ъгъла, за връщането към стария начин на живот, близко до природата....много теми и много въпроси. Ей такива книги обичам, които оставят след себе си хаос, паралелна реалност, карат ме да мисля по нов начин и да се чудя какво следва оттук нататък.
Сега, укротила поне за малко нишките в главата си, ще заспивам. Чакам с нетърпение следващата книга, която си е наумила да ме обезпокои. 

понеделник, 21 януари 2019 г.

Хванах гората /тефтер и оплаквания на една майка/

Ще показвам тефтер, моя си, служебен и горски. И ще пиша. Едно имах наум, друго възникна в тази седмица и не мога да заспя докато не го изпиша в несвързани обяснения.



 
Имам две деца - син на 12 и дъщеря на 7. Обичаме ги безкрайно, и аз и баща им и те го знаят. Старая се да им го казвам поне по веднъж на ден, а още по-често да им го показвам. Малката е гушлива, обичлива и още бебе - там драми нямам. Не и пука за училището, гледа на света като на чудна въртележка - днес едно, утре друго, важното е ти да се усмихваш. Чак се чудя как съм я родила такава. А после се сещам - тя е дете на баща си. Той е такъв ведър, кротък и добър. 
Баткото, там е ми е драмата. Там съм като влакче на ужасите в Дисниленд - от крайна гордост до срам и питане къде точно сбърках. Той твърде много прилича на мен - теле рогато е, устато е повече от мен и опасявам се твърде често ме имитира. При това не от хубавия ми профил.
Като беше първи клас, му казах че това ходенето на училище си е негова отговорност и да се оправя сам. Аз разбира се съм там да ми плаче на рамото / в първи клас плака само веднъж, че си няма най-добър приятел, с който да си е близък/ обаче аз домашни не пиша, не приготвям чанти и тн. Намесвах се, когато виждах проблеми, сменях занимални, исках и класа да сменя, но не ми достигна смелост, а знаех че е за по-добро. Той креташе от 1 до 4 клас с един рефрен, станал удобен за всички ни: "Много е умен, но много мързелив". 
Мрази езиците /казах ли ви, че е като мен/ и може да издаде тънка книжка по предприемачество, както и по българска военна история. Вманиачава се на всякакви теми / на мама детето/, но после му минава - химия, история, оръжия, детективи, готварство.  Най-добрия му приятел беше момиче - винаги само по едно, добра ученичка при това /надявам се, че не е преписвал домашни от нея/
Вече е 5 клас. Успях, с инат и нестихваща вяра да го преместя в ново училище. Вярвам твърдо, че е за добро. Но за негов лош късмет - в езикова паралелка. Не му стига английския дето мрази, а сега и немски има да мрази. Шанс. Според мен единствения начин да му влезе все нещо в главата /съдейки по опита с мен самата/ е като няма избор дали да го учи или не. Вече има приятели в училище. Толкова им се радва, че става всяка делнична сутрин в 05:50 и отива в училище преди 7, макар че са от 07:20. Не ме буди сутрин, сам си приготвя раницата, закуската, чая, кутията за училище и излиза тихично за да не ни пречи. Дете слънце - как да не се гордея с него.
Обаче не учи. Грам. Не отваря тия пусти учебници, дори и когато знае, че ще има класно. Наредил е едни оценки - по немски например 6,5,2,3,6 Това нормално ли е - все едно ги колекционира? Аз през живота си двойка не съм виждала, а той - в 5 клас вече има. Че и тройки, четворки по български език. Кошмар. Страдам и се срамувам в ъгъла вместо него. Един приятел предлага да идва да го бие веднъж в седмицата. Щото е ясно, че нито аз, нито баща му сме привърженици на такива радикални мерки. Ума ми не го побира - що така се случва. Че си ги заслужава, заслужава си ги. Аз даже и по-малко бих му писала, като го виждам, че нищо не ще да учи. Само проекти го влекат - там се хвърля да търси информация и да я прави красива. Но то щото е лесно да принтнеш нещо от уикипедия и после с на мама боички  печати да го направиш красиво. 
Викам си - ще се примиря, явно ми се е паднало по-тъпичко дете. Толкова си може милия, какво да го мъча. После сядам с него да решаваме задачи и виждам, че може. Просто няма тренинг и не чете и не решава задачи. Като се скарам за оценките и той веднага ме репликира - какво толкова, винаги си казвала, че оценките не са важни. Факт. Все го повтарях от 1 до 4 клас, но сега вече е различно. 
Заплашвам го. Ще станеш готвач като не учиш. Супер, ми отговаря той и ми спретва тристепеннно меню за вечеря, авторска салата, домашно направена паста и пухкави тофи кексчета за десерт. Дъвча и си удрям главата в масата. 
Опитвам по друг начин. Колко има най-добрия ти приятел. И той 4. Пфууу, а момичетата в класа? Отговор: "ти си ми казала да не се сравнявам с другите". Туш. 
Може би проблемът не е в него / така твърдят и приятелките ми, аз съм била твърдоглава и съм го възпитавала на въпреки, да бъде критичен към системата, да мисли, да има собствено мнение и тн. глупости/? То няма лошо, но за да разбиеш системата трябва добре да я познаваш. А той това не го е усвоил още. 
Факт е, че имам една глобална грешка в неговото възпитание. И тя е, че не го научиш да помоли за помощ, когато има нужда. Ще се инати, ще се прави, че не му пука за оценки и класни, и няма да дойде да каже, не ги разбирам тези омоними, помогни. То и аз трудно ги разбрах, побърках целия офис с тях - научиха ги всички, насън да ги бутнеш ти рецитират примери. Но не можехме да се явим вместо него на класното по БЕЛ и да изкараме повече от 4. Срам и позор. 
Сега имам поредна нова тактика. Ясно ви е, че дистанционното за телевизора, таблета и картата за интернета са му отнети. Дори телефон слушалка нокия съм намерила, да му взема и телефона при следващата тройка или четворка. Но сега наех учителка. А той ще плаща за частните уроци от собствените си пари. Които иначе стоят на сметка в банката и не се пипат за нищо друго - да  си има. Казах ли ви, че е като мен - управлява финансите си с твърда ръка и мрази да губи пари? От него зависи колко точно ще отидат в джоба на учителката. А дали тя ни помогне поне по един от предметите, надявам се.
Имаме и една съществена разлика ние двамата със синчето. Аз ненавиждах часовете по музика, рисуване и физическо. Трябва със закон да забранят оценките по тези предмети. А той ги обожава - има по 6-7 шестици и по трите, плюс бившото Труд и творчество, както и да се казва сега. Все пак той може да шие, да плете, да готви, да забива пирони, да прави къщички на дървета, картички, албуми, да използва трион и бормашина, да отпушва канали, да декорира партита, да рисува по лицата на децата и по торти, да прави паста, да сглобява контакти, да цепи дърва... и какво ли още не. Гладен няма да остане, надявам се. 
И за финал, понеже темата няма край , ще ви споделя един друг ученик какво е написал за системата. Само ми дава повед още повече да се замисля. Някой някъде бърка, но кой ли е?

Кати, теле, инат, объркана майка на тийнейджър по-висок от мен.
Споделено от ученик .... От нета ...
Аз съм ученик.Вдигат ме преди изгрев. На училище пристигам преди родителите ми да стигнат до работното си място и си тръгвам , след като те са си тръгнали и често се прибирам след залез. Не пия кафе за разсънване.Възрастните си имат ергономични офис столове , а аз твърд нар , който деля с още един ученик. Получавам много по-често суха храна , отколкото сготвена. А когато е топла - не си я избирам . Нито каква , нито колко.
В нашата стая сме двадесет и пет човека на площ от тридесет и пет квадратни метра.Всеки от нас има на разположение около 1, 2 квадратни метра , за да преживее десет от четиринадесетте си часа ден. Често някой неволно събаря вещите ми. Имаме си общ възрастен. И него си делим между всичките двадесет и пет души. Така учителят има време за мен най-много 10 минути на ден / но това ако правя бели, иначе не чувам името си с дни/. Възпитавам се сам , докато гледам белите на лошите ученици.
Личното ми време за девет часа и половина е не повече от два часа , в което не мога да си избера стая , място или положение на тялото. Просто през това време не съм длъжен да мълча и да стоя неподвижно.
Дали съм агресивен? Не знам , но съм уморен. Уморен съм от възрастните и техните правила. Тези правила са ми твърде тежки за спазване. И съм самотен. И съм объркан , не разбирам.
Когато съм дете искам да имам майка до себе си. И свой дом. Поне толкова .И топла храна по мой избор. Спокойно и малко училище. Място за игра и да тичам.
Много ли е?
Източник: facebook.

Предизвикателства/Challenges:  
Love 2 Create Challenge #1 - Anything Mixed Media Goes 
Simon Says Stamp (Monday) 
Картичкофурийско предизвикателство 383 - Дърво /имам само листата, но Мари, ти ще си представиш останалото, а аз ще се постарая да направя и картичка с дървени мотиви/

събота, 12 януари 2019 г.

Да рециклирам или да купувам, това е въпросът

Рециклирането е  тема, която  под различни форми занимава съзнанието ми в последната година. Повод да напиша най-сетне нещо публично по нея, е една статия, на която попаднах днес. Ще я прочета на децата си и ще я подложа на дискусия в семейството, за да видим какво точно можем да си вземем като урок от нея. 
Тази мания да се купуват нови и нови неща, винаги да има нещо, което ти трябва, не подминава и мен що се отнася до крафт материалите. Да пазаруваш с настървение, да искаш и това печатче, и онази щанца, и другото блокче хартия, води до там, че се затрупваш с неща, които някой ден..... може би... ама те ще ти трябват, ще стимулират креативността ти, ще ти дадат възможност да направиш най-уникалните и готини проекти... не можеш без тях... Толкова ми е познато - стая с неща имам, и винаги имам какво ново да искам да си купя. А дори и когато нямам списък, достатъчно  да потърся, ама упорито, да разгледам сайтове, магазини, блогове на любими автори и ето - веднага си набелязвам неща, които трябва! на всяка цена да имам. Оправдавам се, че ми омръзва да ползвам все един и същ печат, че съм зациклила и не мога да измисля нещо ново, или просто, че съм заслужила с нещо да се възнаградя. 
Истината, що се отнася до мен самата е, че колкото повече неща имам, толкова по-малко креативна съм. И разбира се толкова по-малко неща ползвам. А като не правя,  тогава поне да напазарувам нещичко ново..... и така става омагьосан кръг, нали? 

Много пъти сме дискутирали във фейсбук групите, че купуването на крафт материали е съвсем различно хоби от използването им. И съм абсолютно убедена, че си е така. Индустрията бълва непрекъснато следващи и следващи материали, всички те са по-съвършенни от предишните и макар предишните също стават, то новите да видиш какви уааау технологии ползват.....Стандартния капан, в който ние, потребителите се хващаме всеки ден. А интернет прави нещата още по-лесни. Вместо да се обличам, да излизам навън в студа, аз си седя пред компютъра, пия си кафенцето и с цъкането на два бутона се сдобивам с пълна кошница "неща". А дали ми трябват, дали ще ми вършат работа, ще му мисля като ги доставят. Замислете се - ако трябва да излезете, обиколите половин София (или Англия) за да получите точно тази щанца, колко от вас шяха да го направят, вместо да хванат чинно ножичката и да си го изрежат на ръка?
Но пък прогресът е за това, нали? Защо да не се възползваме от съвременните улеснения на живота? И без друго нямаме време за нищо, всяка секунда, която можем да си спестим, е добре дошла.
 В работата, да. В бизнеса да. Но в изкуството? Не прави ли това нещата по-безлични, по-равни, лишени от творчество? 
Няма еднозначен отговор. Доказано е, че с качествени, наистина качествени материали почти няма как да сбъркаш и да направиш грозен проект. Толкова добре са измислени, че и дете може да работи с тях. И затова са ми скучни.... колкото и да са красиви.... обиждат ме някак, на елементарна и плоска ме правят.....но това съм аз - все гледам да съм с рогата напред. Не обичам да ходя по утъпкани пътеки, обичам да си удрям главата в стената с надежда да направя малка дупчица в нея, вместо да мина през широко отворената врата. 
И все пак използвам в много голяма степен предимствата на днешния свят. Купувам си всички инструменти, които улесняват живота ми в частта рязане, мерене, сгъване - тоест, техническите работи, които не са ми никак любими. Обичам печатите, мастилата, боите, стенсилите, защото с тях всеки път ефектът е различен, дори и да искаш да го направиш един и същ. Напоследък купувам и бая щанци - нещо, което се бях зарекла да не правя. Оправдавам се с детските работилнички, които правя в Ателието на Картишок. Но виждам, че и децата не ги избират, когато трябва да направят картичка. Поне не и преди да ги разкрасим с печати и бочки. Това показва, че и тук има място за творчество, стига да намеря време..... А и те позволяват да използваш отново ненужни листове хартия, остатъци от експерименти с печати и просто оцветени с боички листове. Което ни връща на първия въпрос за рециклирането. И купуването. И използването повторно на нещата. И кръгът пак става омагьосан. Да купувам за да рециклирам? Не е ли това поредния капан?

петък, 4 януари 2019 г.

За думите

В главата ми често се въртят думи и мисли, гонят се из празното пространство и ме тормозят, така че не мога да заспя до късни доби. Не обичам да ги споделям из фейса, струва ми се, че там и без друго е пълно с ненужни думи, които отминават и не докосват никого за повече от секунда две. Най-често си ги пиша в тефтера, така и не виждат бял свят, но пък сега съм решила, че този блог е за моите  си неща и малко упражнения по мислене няма да му навредят.
Първо става дума за думите. 
Тази тема ми е толкова болна, особено в ден като днешния, когато проверям петокласника и сричам с първокласничката. И двамата плямпат много, но с писането и четенето са скарани. Не мога да проумея защо и как се случи това, приемам го като лична обида. Аз, дето и до ден днешен чета минимум по 1 книга на седмица, която обожавам книгите, да търпя сричащи и нежелаещи да четат деца?!! Могат да стоят и да ме слушат как им чета цял ден, обичат книги на всякаква тема, особено щерката, но да направят усилие сами да четат е висша форма на мъчение. Знам, че е характерно за съвременното ни общество, че всичко трябва да е сдъвкано и изплюто в клипче, така че само да го прегледаш набързо, но ме влудява. Хората, дори големите от онова поколение родено преди моето, някак загубиха умението да си служат с думи. И на големи и на малки  им е трудно да скалъпят по едно изречние, а какво остава за цяло писмо, пък ако ще и написано на компютър. Трудно ми е да го проумея, още по-малко го толерирам. 
Скоро ще бъдем заобиколени от мучащи и цъкащи на телефоните хора, които общуват само с емотикончета. Затъпяваме поголовно и губим богатството на думите, а от там и на емоциите си, защото що за емоции могат да бъдат описани само с готино или гадно. Така модерните сред тийнейджърите "влогъри" и модерни "рапъри" също са част от проблема. Но стискам зъби и се надявам, че е просто период, който рано или късно ще свърши. А фактът, че тази Коледа около мен масово се купуваха и подаряваха книги, при това хартиени такива подкрепя това ми убеждение. Дано само да не е късно за учениците...
Част от моите инициативи за използване на думите на български са следните: 

 - страхотните печати на български език,

които създаде по идея на Картишок Мигито. Нито един китаец от али експрес не може да изкопира "Любов", "Приятелство", "Щастие", "Дом" или "Смелост". Те са наши, български, лесни за използване и намират място на всяка картичка, страничка в журнала или фон на саморъчноправена дизайнерска хартия. 

 - стикерите на Картишок, самозалепващи, идейни и  различни, подходящи за всеки един скрапбук проект.



Имам и още идеи за българските звучни и красиви думи. Започвам годината с нов тефтер, джобен формат, който да нося навсякъде с мен и да записвам други, случайно хрумнали ми мисли.... Някои от тях със сигурност ще намерят място в блога ми, а бих се радвала на коментари и мнения от ваша страна.

до нови срещи:
Кати

четвъртък, 3 януари 2019 г.

Коледни проекти 2018

Пропуснах октомври и ноември, улисана в творчество. Не спирам да творя, все по-рядко снимам и показвам, нещата преминават като вихър през ръцете ми и само споделям сниманите с телефона неща в също толкова нетрайния и вятърничев фейсбук или инстаграм, и след като мине мига не ми се връща назад. 
Но днес свалям снимките от коледната фотосесия, в която любима приятелка понесе всичките ми щури хрумки, и твърде много декорации в Ателието на Картишок и ето - при толкова много снимки, няма как да не споделя поне тях.


 
Коледните ми картички този декември варираха от супер изчистени до мега натруфени - опит за подражание на рускините. Желанията ми за изчистено и бяло така и не намериха реализация, но пък догодина.... Уж не купих почти нищо ново, раздадох бая нещица, а накрая се оказа, че прибирам с една кутия повече коледни материали, отколкото извадих.... кошмар!




















Има още много картички, разпръснати между два компютъра, телефон, фейсбук или просто не снимани. Но вече са подарени и надявам се радват собствениците си. А аз събирам остатъците от недовършените проекти и потривам ръце за следващите предизвикателства, които ме очакват.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...